НАЙ-ИЗПИТАНИЯТ И ПРИЯТЕН НАЧИН ЗА РАЗХЛАЖДАНЕ В МИНАЛОТО СЕ НАМИРАЛ В ТЪРНОВСКИТЕ СЛАДКАРНИЦИ, БИРАРИИ И БЮФЕТИ НА ОТКРИТО.
През лятото в тях се предлагали разнообразни видове напитки, охладени с лед от двата големи общински ледника под Царевец и Асенова махала. Търновските производители предлагали на многобройните си клиенти и охладени плодове, най-вече дини, както и всякакви други видове „мразовити” лакомства.
И СЕГА В ЛЕТНИТЕ ГОРЕЩИНИ ВСЕ ПО-ЧЕСТО ПОСЯГАМЕ КЪМ ЛЕДЕНИТЕ ГАЗИРАНИ БЕЗАЛКОХОЛНИ НАПИТКИ.
Може би малцина знаят, че „баща” на нашенската лимонада е съгражданинът ни Методий Хаджипетков (1861-1933 г.). Известно е, че само 40 години след изобретяването на машина за газиране на вода той внесъл полезното съоръжение и през 1882 г.
произвел в Свищов първата българска лимонада
Тя много бързо станала най-търсената от малки и големи разхладителна напитка в града. Основното в нея тогава било лимоновото масло – есенция, която се извлича от лимонови кори. Методий Хаджипетков пълнел своята лимонада в стъклени шишета с топчета, които предизвиквали не по-малък интерес от вкусното съдържание в тях.
През 1912 г. във Велико Търново вече имало две содолимонадени предприятия, едното от които било на Косьо Сарънедялков. През периода 1924 – 1929 г. Ил. Пантелеев, М. Д. Матеев и К. Ив. Сарънедялков обединили капиталите си и създали содолимонадената фабрика “Амброзия”, чиито „ледени питиета разхлаждат търновчани през жегата”. Според специалистите изисканият букет на българската амброзия, в който нямало нищо синтетично, не се произвеждал никъде другаде по света.
НА ПЛОЩАДА ПРИ ДЕВИЧЕСКАТА ГИМНАЗИЯ “МИТРОПОЛИТ КЛИМЕНТ” старостоличани с удоволствие пийвали и от “божествените напитки” на Здравко Антонов, сред които се отличавал създаденият от него безалкохолен еликсир пиволед.
Той бил предложен за първи път на търновци през 1936 г. и оттогава до края на 40-те г. на миналия век останал сред любимите и типично нашенски разхладителни напитки. Млечната боза в бутилки на Здравко Антонов също се приемала с одобрение от великотърновци.
Не по-малко известна в миналото била и изстудената боза, предлагана в сладкарницата на братя Цветкови. По всеобщо мнение тя била „най-вкусна и разхладителна”. И след 1944 година малката, средната и голямата боза присъствали в менюто на старостоличани и стрували съответно четири, шест и осем стотинки.
СВОЕТО МЯСТО В БОРБАТА СРЕЩУ ЛЕТНИТЕ ЖЕГИ ЗАЕЛА И ЗАРОДИЛАТА СЕ В ГОДИНИТЕ НА СОЦА БЕЗАЛКОХОЛНА ПРОМИШЛЕНОСТ.
През 1951 година се тръгнало от цеховете за бутилиране на минерална вода, а малко по-късно лимонадата отново излязла на мода, дори започнали да я правят с газирана минерална вода. Бутилка от 330 ml струвала пет стотинки. През летните месеци сайдерът също бил сред ухажваните от великотърновци разхладителни удоволствия. През 1965 година ДСП (Държавно стопанско предприятие) “Тексим” сключило договор за производство на кока-кола с френския клон на американската фирма и така българите станали първите и единствените от Източния блок, които имали възможност да произвеждат и консумират приятната напитка. Паметливи търновци обаче разказват, че първоначално американското газирано безалкохолно било посрещнато с безразличие, а в някои случаи дори с недоверие и страх. Причината вероятно се дължала на соцпропагандата от 50-те години, представяща по кинопрегледите и във вестниците снимки на видимо пияни американски войници, държащи в ръцете си кока-кола.
Великотърновци обаче се гордеели с факта, че САЩ ни подарили логото на кирилица и за първи път в света запазената марка се появила на азбука, различна от латиницата. А с „узряването на социализъма” „узрял” и интересът към напитката и тя вече почти не се намирала по магазините. В един момент търсенето изпреварило предлагането и напитката направо изчезнала от търговската мрежа. Стари търновци разказват, че при появата на шарения камион пред магазините хората се нахвърляли да се запасяват. Няколкото каси обаче не стигали, ставали скандали, тъй като на всички било ясно, че продавачите крият от скъпоценната стока в склада само за приятели.
Кока-колата заедно с швепса били и най-скъпите безалкохолни – една бутилка струвала петнадесет стотинки. Можела да се поръча, но на по-висока цена – двадесет и шест стотинки, в „Славяни”, „Балкантурист”, „Етър”, Интерхотела и други представителни заведения в града. За да се компенсира дефицитът, и най-вече да се докаже, че можем да конкурираме световната марка, през 70-те години започнали да предлагат нашенските напитки „Алтай“, „Етър“, „Кооп кола”, които били почти с цвят на кока-кола, но с недотам удачна имитация на нейния вкус. Преди 1989 година великотърновци редовно се разхлаждали и с швепс, тъй като в средата на 70-те години България купила лиценз за неговото производство. В летните жеги предшествениците ни обичали да се глезят и с изстудена оранжада, която струвала девет стотинки за 330 ml. По времето на соца и Велико Търново има свой принос за развитието на безалкохолната промишленост, която била част от първата линия на фронта срещу жегата. През 1973 година била построена сграда на цеха за подсладени напитки, а на 17 ноември 1988 година открили предприятието за безалкохолни напитки „Янтра”.
НЕ ОТ ДНЕС СТУДЕНАТА БИРА ПРАВЕЛА ЛЕТНИТЕ ЖЕГИ ПО-ПОНОСИМИ.
Старостоличани “се запознали” с пенливата течност още преди Освобождението, когато Ст. Карагьозов предприел първите опити за производство на приятната пенлива напитка. В края на ХІХ в. търновци вече се гордеели с новата си и изключително модерна фабрика за бира, собственост на братя Хаджиславчеви и Иван Халачев. През 1896 г. продукцията й била 212 500 л пиво, приготвено от първокласни сортове ечемик и съставлявала 60 на сто от цялото производство в окръга. В следващите години фабриката станала едно от най-прочутите и модерни индустриални предприятия в България. Факт е, че по производство на бира Велико Търново се наредило на второ място в страната след Шумен, а до 40-те г. на миналия век пивоварството останало водещ отрасъл в хранително-вкусовата промишленост на старата столица.
В началото на ХХ в. в града имало 101 заведения, в които за радост на търновци и гостите на престолнината се продавала бира, с помощта на която те с успех и най-вече с удоволствие борели лятната жега.
В годините на соца Държавният пивоварен завод „Балкан”, наричан от великотърновци Бирената фабрика, бил сред гордостите на града и сериозен играч в борбата с жегата.
ЕДВА ЛИ НЯКОЙ СИ ПРЕДСТАВЯ ЛЯТОТО БЕЗ КОНСУМАЦИЯТА НА СЛАДОЛЕД. В адската жега, която ни мъчи, той и досега си остава любимото разхладително лакомство за малки и големи.
В сладкарница „Виктория”, една от най-луксозните в града в периода между двете световни войни, собственикът Кръстьо Тонев изкушавал старостоличани с богат избор на сладолед. Великотърновският сладкар бил сред първите майстори в страната, притежаващи немска машина за направата на леденото изкушение. През 1935 г. предприемчивият ни съгражданин за първи път започнал да продава и „Ескимос”. Интересът на жителите бил голям, тъй като сладкарят го предлагал „всеки ден с пари, на 11-ия – без пари”.
ПОПУЛЯРНИ СРЕД ВЕЛИКОТЪРНОВЦИ СТАНАЛИ СЪЩО И НЕГОВИТЕ МЛЕЧНИ И ПЛОДОВИ СЛАДОЛЕДИ,
както и сладоледените комбинации „сънди” и „шоколатин”, приготвени от натурални продукти. Разнообразието на леденото изкушение се допълвало и от други известни в миналото търновски сладкари, които предлагали в заведенията си сладолед – асорти, гарниран с шоколад, ядки и различни видове сиропи, а емблематичният за града майстор на сладките лакомства Христо Дончев (Тенекето) се прочул със сладоледената си торта. Разказват, че това чудо на сладкарството – „хем печено, хем покрито със сладолед”, впечатлило дори цар Борис III.
А майстор-сладкарят Христо Василев бил първият, който започнал да разнася сладолед по улиците и махалите на Велико Търново, дори и извън града, за да доставя удоволствие на излезлите сред природата старостоличани. За целта той използвал специална количка с изрисуван цветен зимен пейзаж. Христо Василев си набавял качествени продукти от Варна, затова и рекламата на количката гласяла “Екстра варненски сладолед”.
Източник: www.bobrabg.com
